Елена Парасарева
Или „Привилегията“ да живееш в Ивайловград!

 

Когато на 1 януари 2007 г. България стана член на ЕС и аз като всички българи бях много радостна. Казах си, нещата ще се оправят, и то бързо.

Когато през 2009 г. ГЕРБ спечели изборите за първи път, бях въодушевена. Казах си, кой друг ще ни направи по – бързо европейци, ако не Гражданите за Европейско Развитие на България?
Когато през 2011 г. БСП за първи път загуби местните избори тук, в Ивайловград и Диана Овчарова като кандидат на ГЕРБ стана кмет, бях във възторг. Казах си, щом и тука се случи, значи има смисъл да остана. Колко наивна, въодушевена и заблудена съм била? Не се срамувам, защото не само аз останах излъгана!
Местен човек съм и познавам хората в общината. Тези потомци на тракийски, македонски и малоазийски бежанци винаги са били будни и горди граждани. Честни, интелигентни и работливи хора.
Днес са унижени, смачкани и уплашени жители. Цари безвремие, апатия и отчаяние. Не че предишните ни управници са направили кой знае какво. И те носят вина и отговорност, но такъв страх и безпътица, каквито днес са обхванали хората, не е било никога.
За два мандата вместо горди европейци, ивайловградчани се превърнаха във феодално зависими избиратели. Общината е обсебена и е заложник на една фамилия с манталитета на феодал. Кметът е „кукла на конци“ и заедно с болшинството от общинските съветници често прокарват решения под диктовка на фамилията.
За общински съветници се предлагат и избират все по-зависими и все по-безлични хора. Всички те, заедно с кмета иначе биха били незабележими за обществения живот, ако не следваха користно всяка партия дошла на власт. Вчера бяха в БСП, днес са в ГЕРБ, утре ще ги видим в друга. Вече и работещите във временната заетост по различни програми не се назначават без одобрението на майката на фамилията.
Без да си одобрен, имаш свободата да работиш по незаконните кариери за гнайс, без трудов договор и без осигуровки, или да копаеш памук по нивите в Гърция. Коя е фамилията може да попита само човек, който за първи път попада в Ивайловград. Всички тук са наясно и знаят за какво и към кого да се обърнат, за да си решат проблема. Да ви напомня с нещо на „Кръстникът“? При нас обаче е „Фамилията“. Само дето не случихме и на фамилия.
Питате се възможно ли е това? Възможно е, защото дефицитът ражда „чудовища“! На лице са дефицит на познания и интелект в управлението, дефицит на работни места на здравеопазване и услуги! Няма програма за развитие и визия за бъдещето на този прекрасен кът от родината. Когато водиш борба за оцеляване, не ти е до чест и достойнство! Тогава ставаш зависим и послушен и си готов да целуваш всяка ръка, заради парчето хляб.
Какви идеали, какви ценности, каква Европа? Общината умира бавно под аплодисментите на жителите си, които участват в ритуала, гласувайки безропотно и под строй. Следващия път може да няма избори, защото няма гаранция, че ще останат избиратели. Тогава кметът ще има последния ангажимент да бие камбаната, за да извести края! Онази същата камбана, която нашите деди – бежанци са пренесли, за да известят с надежда новото начало!
Малка община сме, малко хора сме и за всяко безобразие тук се научава. Как пък  веднъж Районна прокуратура не се самосезира? Как така нито един сигнал за действия на кмета не се оказа достатъчен, за образуване на досъдебно производство? Питам се какви ли трябва да са доказателствата срещу кмета, за да успеят, ако дознател в полицията е дъщерята на кмета, а съпругите на началника на РУ на МВР и на Районния прокурор работят в общинска администрация?
Саморазправа тегне над всички, които дръзнат да се противопоставят на статуквото. Брат ми беше уволнен, защото посмя да участва в предишните местни избори. Съдът го възстанови на работа, но го изпратиха в Харманли, защото мястото тук беше заето от дъщерята на кмета.
Аз, в съдружие с други млади хора си купихме земя на централно място в града, с намерението да я застроим и да и осигурим работни места. Подадохме необходимите документи в общината и кошмарът започна. Пречки, бавене, връщане на документи и т.н. Заведохме няколко дела и ги спечелихме, но какво от това? Няма сила, която да задължи кмета да изпълни разпоредбите на закона и решенията на съда!
Така е тук по земите Хаджиеви, където имаме едно неоспоримо право – правото да сме обречени! И ако все още не сте забегнали по Англия, по Германия или Кипър, приберете се у дома, налейте си от нашето хубаво ивайловградско вино от новата реколта и псувайте на воля! Но тихо… Да не ви чуе кметът!
Автор Елена Парасарева

Коментирай чрез Facebook