Скрап, далавери и коронавирус

 

Автор Петър АНГЕЛОВ

 

Помните ли преди много години какво ни говориха на митинга на Орлов мост новите предводители към светлото бъдеще? Говореха гръмко и възторжено: „По-малко държава, повече демокрация“. Стане ли тази работа – пей сърце, веднага забогатяваме като западняците, ще се возим в скъпи коли, ще имаме големи къщи, ще ходим до Малдивите, ще ядем банани до насита… И се получи. Пристигна едноокият Ран-Ът и тайно предначерта пътя на бедните, към богатствата на „Пилиграмния град Божи”. Но оригиналното копие на този „филм” е прожектирано още в далечните предхристиянски времена – 401 г. Когато готите плячкосали Рим, приписали бедствието и непочтеността си на древните богове. В нашия случай – на Маркс и Ленин.

Петър Ангелов

Пристигнал Ран-Ът в България и в много тесен кръг казал, досущ като св. Августин*, че българското население трябва да се съкрати до четири милиона; описал какво очаква грешниците; предупредил да не се оплакват от страданието, което им престои, защото то било необходим начин да си платят мястото сред богоизбраните в „Пилиграмния град Божи”. Тогавашните български предводители се съгласили. И се започнало разплащането – завод след завод; казарма след казарма; самолети, танкове – на резачката; овощни и зеленчукови градини, хиляди крави, свине, овце и всякакъв друг добитък – всичко вкупом, се хвърля на кладата на жертвоприношението. Из цялата държава замирисало на сълзи, жива плът и… демокрация.

Изпълнителите на жертвоприношението били възнаградени щедро за всеотдайния им труд. Само за една нощ те станали много, много богати. Оттогава, та и до днес, същите продължават все повече и повече да богатеят – от скрап, комисионни, обществени поръчки и други „добри дела”, които народът нарича далавери. Сатанинските им сметки платиха тези, които останаха на улицата без работа и първи потеглиха към пилиграмния Божи град, защото там с нетърпение, по-богатите и по-мързеливите, очаквали да пристигнат по-скоро слугите им. Онези, другите, които тогава облякоха лъскавите си костюми, се отправиха към Палма де Майорка, за да се наслаждават на красотата на живота.

Тъкмо свикнахме със „свободата и справедливостта” кой накъдето му видят очите да бяга и свободно да се движи в шенгенското пространство; тъкмо повярвахме, че сме се „сродили” с богатите; тъкмо прежалихме загубата на българския домат, овчето сирене, мешената скара и на какво ли още не нашенско; тъкмо се наситехме от изобилието на банани и портокали, и други екзотични плодове; навозихме се на мерцедеси и хонди, и ето – пристигнаха икономическата криза, коронавирусът, пандемията, а след тях, казват, идвало новото време, при което светът нямало да е същия.

Впрочем, затова се заговори много по-рано. Още по времето на второто пилешко, овче и свинско заколение, заради „птичи, свински и овчи грип”, се зашушука, че икономическата криза била неизбежна. А сега, след нахълтването на коронавируса, тази неизбежност щяла да е така драматична, сякаш светът преминава през пожарите на Трета световна война. Точно така се и получи. Този невидим пожар с космическа скорост прекоси държави и континенти, и за първи път стигна безпрепятствено до „недосегаемата” Америка, където жертвите са повече от тези на Китай, Русия и Европа.

Който чете дебели книги знае, че всяка империя е искала да бъде вечна и въпреки мерака на св. Августин за вечното време и вечната власт, всички, до една, са рухвали в кръв и пожарища, а масрафа от този стар „филм”, както добре се знае, са го плащали безименните в божиите списъци на св. Петър, а не в мечтите на св. Августин.

Днешните политолози и стратези говорят денонощно за тази задаваща се криза и рецесия, но не казват защо финансовият балон се е спукал, когато има толкова богати и пребогати хора по света, а и в България. Не казват и защо животът утре няма да е същият. От тези фалшиви новини „простолюдието” така се обърка, че не знае на кой господ да се кланя, защото помни народът наш и този исторически урок „Покорна главица, сабя не сече”. Обаче, сече не сече, успокоителното в нашия отвратителен делник е, че всички сме заедно, в кюпа – бедни и богати, умни и глупави, социално самоизолирани и уплашени, прилежни и непослушни, с маски и без маски, всички мучим като добитък.

Само няколко души имат право да носят маските си като лигавничета под брадата, за да се чува ясно, когато ни говорят.

Аз пък си мисля, че коронавирусът свърши и нещо полезно – възстанови равенството между хората, защото както е известно от Библията, пред смъртта всички сме равни. Затова бедни и богати, леви и десни, -фили и -фоби, скимтят заключени по домовете си, в очакване на хладилния камион с чувалите, както ни осведомиха управляващите.

Струва ми се, че не е чак толкова страшно. От векове подобни земетръси водят до горещи и студени войни и разрушения. Този път, обаче казват, че нямало да се харчи барут, за да се намали човешката популация върху земното кълбо, а ще се използва хитрост, такава хитрост, която може да измисли само човек с много пари и с безпощадно хладен ум.

Вижда се, че вместо с бомби ще се воюва не само с вируси и ваксини, но и с чипове, и с антени на 5G мрежата по покривите на сградите, пръснати из цялата страна. А ние, уж социално изолирани, уж заключени и предпазени от въздействието на фалшивите новини, не можем да се успокоим, въпреки че от телевизионните екрани денонощно ни пълнят главите с разум, около нас тече „правилната” информация, която се блъска в ушите ни като придошла река от скъсана стена на язовир.

Уплашени слушаме внимателно брифингите, дишаме тежко от страх непознат от друг път. Обаче загрижените за нас не ни оставят на произвола, заповед напред – заповед назад; не може да излизате – може да излизате; до тази дата – до онази дата извънредно положение; с маски – без маски; на такова разстояние един от друг, на онакава разстояние един от друг… Е, не трябва да се сърдим – управляващите ни пазят от смъртта.

Отдавна угасна възторгът от митинга на бул. „Цариградско шосе”, когато свободата беше само „на една ръка разстояние”. Чака народът търпеливо и не пита какво стана с лозунга за „по-малко държава и повече демокрация”? Не пита кое сега е повече и кое е по-малко, демокрацията или държавата, или двете заедно, и с „тъга” си спомня за корифея на икономическата мисъл по онова време Венцислав Димитров – възторженият привърженик на магическата роля на свободния пазар и неолиберализма?

Народът пита и за други подобни хора, но те са доста повече и няма как да изпишем имената им в тази статия. Сигурни сме обаче, че са си заслужили място в историята като „стратези на прехода”, подвили някога гръб пред Ран-Ът. Някои от време навреме, подпитат какво стана със справедливостта, та ми напомнят как някога моят „любимец” Венци Димитров, яхнал синята вълна на победата, казваше, че тоталитаристите не разпределяли благата правилно, а те, седесарите, като дойдат на власт, щели да внесат справедливост в живота. Впрочем, скоро разбрахме, че този проблем, все още висящ във въздуха, самият „Господ Бог”, го е възложил на Гешев и няма защо да го повдигаме.

Но да оставим миналото настрана и големите дертове на големите хора от големите държави, и да наблюдаваме отстрани какви номера разиграват те на манежа на световния глобален цирк, и как ще ни засегне тяхното салтомортале на живот и смърт.

Въпреки голямата мъгла, която се стели над планета от самолетите, които обеззаразяват световно пространство, пак се вижда как остарелият вече англосаксонски глобализъм бавно слиза от върха, а ние трябва да предугадим какво се качва нагоре на неговото място.

В Гугъл пространството се носи мълва, че щели да възникнат нови икономически центрове, ново преразпределение на света между великите сили. А ние, като не сме се смъкнали на дъното на ЕС, накъде ще ни разпределят и кой ще ни пожелае за приятел – комшията зад нас или брата пред нас, или пък онзи, отгоре над нас? Ще видим.

Някои викат дошло е време да мислим за себе си, да се преброим поне колко живи българи сме останали – верни на тази благодатна земя – та да знаем на изборите с колко процента ще ни излъжат.

Дошло е време затова, дошло и време за онова, но сега държавниците са заети с решаването на важния проблем как да ходим по улиците, как да сядаме в кафенета, с маски или без маски, на какво разстояние мъжът да е отдалечен от жената, любимият от любимата – все важни въпроси, които този проклет вирус ни се закачи като пранги на краката и не се знае дали някой милостив човек, в някой хубав ден, ще ни освободи от тях.

Вчера един наивен сиромахомил по никое време попита какво ли правят заключени онези, които не си мият ръцете, а се хранят от кофите за смет и събират скрап по сметищата – немити и не къпани?

Друг пък, вижте му акъла, пита какво ли правят онези, които живеят от далавери? А един, може би случайно, измрънка – какво ли правят онези, които останаха без работа и без пари? Един, видимо умен човек, им отговори да не се безпокоят – в банките имало пари на бали, щели още да докарат от самата печатница, която е на „Цариградското шосе” и ще раздават кредити, щото държавата нямала намерение, като някои други глупави държави, да ръси парите си с правителствения хеликоптер върху главите на тези, които „спят до обяд и после задават тъпи въпроси”.

В края на краищата, както и да я въртим и сучем, откъдето и да я погледнем, работата е много разбъркана, а за да се понареди малко поне, трябвало да има умни хора с много акъл – „калинки” вече не трябвали. Ама откъде днес хора с много акъл, бе, джанъм? Тези, които имат акъл – заминаха за Силициевата долина. Така е, но дочувам как „някой” апострофира от ефира на десетина телевизии, „ей, тулупи, затваряйте си устите прости, има такъв човек, има-а-а-а, нека да ви е яд!”

 

* Св. Августин (354-430) е написал съчинение за Божия град, с което обяснява на християните, станали жертва на плячкосване, да не се оплакват от страданието, защото то било за назидание и начин да си платят мястото сред богоизбраните в „Пилиграмния град Божи“. Главното, което искал да постигне с теорията си за вечното време и вечния Бог е било, че рухването на Римската империя и последвалият я период на хаос и безредие, да бъдат преглътнати от потърпевшите. – б.а.

 

 

Коментирай чрез Facebook